„В една и съща нощ“

bgurdev„В една и съща нощ“ е най – зрелият и безкомпромисен роман на Христо Карастоянов.

Това го твърдя убедено, той като следя творческото му развитие от излизането на „ Записки по исторически наивизъм“ ( 1999) и „Аутопия“ (2003).

Заявка за качествен прелом в романовото поприще бе „Името“( 2012), където авторът разкри вещо и проницателно необикновената одисея на принцеса Анастасия Романова в България. Своеобразно продължение на неговите търсения в същата насока се явява „В една и съща нощ“.

Роман, възвисяващ и бичуващ националното ни достойнство и орис. Продължение

Хляб за кучето

kbachkovКато ученик не харесвах особено г-жа Бойчева. Тогава тя бе минала средната възраст, ходеше облечена само в строг костюм, с неизменна копринена лента, стягаща гъстата и кестенява коса на главата. Преподаваше ми български език и литература, и го правеше толкова всеотдайно, че почти бях намразил предмета. В часовете тя се държеше изключително сериозно и изискваше от нас подобно отношение. Казваше, че езика на един народ, е най-важен от всичко. За четирите години, през които ми бе учителка в гимназията, не чух да излезе нищо смешно от устата и, нито видях усмивка на лицето и. Тя просто бе образец на консервативен учител, нещо, което не съм срещал от години вече. Продължение

Лисичовото ханче

gmihalkovБеше прохладна лятна привечер. Ханчето “Тихият кът” потъваше в блажена тишина. По шосето от време на време преминаваше по някоя кола, но нито една от тях не спираше. Бай Гергин седнал на една маса отвън гледаше към пътя, който извиваше като дълга катерича опашка покрай тъмната борова гора и се губеше далече нагоре между боровете. Обичаше бай Гергин този летен час, когато слънцето потъва като златна топка в морето от разтопен метал и бавно изчезва зад заоблените като чела баири. Сякаш всичко наоколо притихваше: и гората, и потокът долу в дерето, и птичият хор, и храстите, дори и лекият планински вятър, а вечерта се спускаше като полъх от хребета. Продължение

Ключ

ghristovЖигулата се носеше по мокрия асфалт възможно най-бързо. Капките тракаха по тавана, а уморените фарове осветяваха дърветата по стария път. На завоя гумите се занесоха.

- Намали малко, искаш да ни утрепеш ли – каза Жана с нервен тон.

- Стига си викала, ще събудиш детето, няма страшно, ей сега стигаме.

- Стигаме… полови час път на така и на така, за нищо.

- Ами на, то от нерви всичко така става, вече взех да изкуфявам – Петко затрополи с пръсти по волана – Защо не го взе ти ключа, аз мислех, че си взела всичко. Казах ти, приготви всичко, като се прибера, веднага товарим и тръгваме. Продължение

Вечери в Крайморие

gmihalkovНа моряка Димитър Велков. 

        Летните вечери в Крайморие настъпваха бавно сякаш боязливо. Като че ли не искаха да заемат мястото на дългия летен ден. Колебаеха се, суетяха се и все надничаха дали слънцето вече е потънало зад заоблените хълмове на запад. Когато напълно се уверяваха, че последните слънчеви лъчи тихо са угаснали, тогава тръгваха от морския бряг, пристъпвайки предпазливо към малкото градче. Вървяха по пясъка леко, сякаш галеха гладкия бронзовия гръб на красиво момиче. Продължение

Докато са живи

Никога не съм си задавал въпроса защо съм обичал и продължавам да обичам своите родители, въпреки че те отдавна вече не съществуват на тоя свят. Но ще кажа, че аз заобичах още по-силно и сърдечно своите родители, когато те вече не бяха между живите. Защо?

Преди всичко аз чак сега, в моите зрели години, откривам точно какви са били тези хора.

Баща ми беше безнадеждно болен, на легло, когато реши да продаде един вол — в същност единствения ни вол, за да ме изпрати да уча. Той самият се нуждаеше от пари да си купува по-отбрани храни за неговата болест, но дори при такова състояние той не мислеше за себе си, а за мене. Даваше си вид на здрав, криеше под чергите зловещия оток на краката си и не даваше да се харчат „артък пари“ за илачи и за доктори и по този начин съкрати сам малкото време за живот, което му оставаше. Продължение

Продажба

Подсъдимите Брюман (Сезер-Изидор) и Корню (Проспер-Наполеон) се явиха пред съда на Долна Сена, обвинени в опит за убийство чрез удавяне на тъжителката Брюман, законна съпруга на първия подсъдим.

Двамата обвиняеми седят един до друг на подсъдимата скамейка. И двамата са селяни. Първият е нисък, дебел, с къси ръце, с къси крака, червендалест и пъпчив, с кръгла глава, забита направо върху туловище, също така кръгло и също така късо, без помен от шия. Той развъжда свине и живее в Кашвил-ла-Гупил, в кантона Крикто. Продължение

Самурай на чеверме

Дребна риба съм във Външно. Е, не съм портиер. Но няма да ме видите на пресконференциите. Има ли обаче нещо смотано за вършене, там съм. Ето, наскоро някакъв шантав японец решил да си усъвършенства българския и да изучава страната ни. И ми го зачукаха!

– Внимавай, момче – вика шефът. – Тоя е далечен роднина на императора и потомствен самурай.

Самурай… Вятър! Ако са били като моя Танака, значи “Седемте самураи” на Куросава трябва да мине в жанра на фантастиката. Хилав, очилат, кьосе, леко плешив. И дребен, мамка му, като грахово зърно дребен! Единственото, което покриваше представата ми за японците у него, бе фотоапаратът. Чудя се дали и у кенефа не се щракаше с него. Продължение

Велко

Велко, – казах му – майна, не ме закачай сега! Излез отвън да си изпиеш бирата, ако обичаш!“

И той ме послуша. Изсули се през вратата без протести и седна на бордюра отпред. Продължи да си ломоти нещо, но вече не го чувах.

Седнах в тая никаква кръчма нарочно – исках да пия една следобедна десетоноемврийска „Каменица“ на спокойствие, без да виждам познати физиономии. Даже не знам името на кръчмата, намира се на едно кьоше на площадчето между Понеделник пазара и циганската Хаджи Хасан махала. Продължение

Акордеонът

Валеше като из ведро. Такъв силен и проливен дъжд Калоян отдавна не беше виждал. Небето тъмнееше сивочерно като тежка танкова броня и сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса върху земята. Просветваха внезапни светкавици и оглушителни гръмотевици отекваха надалеч. Дъждът се изливаше върху предното стъкло на колата и чистачките задъхано сновяха наляво и надясно.

Калоян караше бавно, мълчеше, но вътрешно беше напрегнат и ядосан на баща си. Къде сме тръгнали в този проклет дъжд? Някъде ще затънем и няма да можем да излезем – казваше си наум той. -Баща ми точно сега ли се сети? И да го пита човек за какво му е притрябвало всичко това. Продължение

Йосиф и Тереза

Монетата пада със звън в празната паничка. Просякът, свил се на кълбо върху парцаливия балтон, пред входа на католическата катедрала, повдига бавно глава. Сънлива усмивка плъзва по беззъбата му уста, покрита с мръсно сива брада.

– Подранил си Йосифе. Подранил си. Няма никой още. Само клисарят е вътре – кима с глава той към възрастният мъж, който току що му е пуснал паричката.

– Знам – вдига рамене Йосиф – и поглежда към топящите се млечно-бели снегове, изтегнали се върху скалистото рамо на Витоша. Продължение

Къщата с петуниите

Разказът е получил ПЪРВА награда в категория „Проза“ в IV международен конкурс, „По стъпките на лятото“ на фондация „Буквите“

Между потока и алеята с диви сливи в горещия летен следобед спеше къщата с петуниите. Или може би  само припичаше старите спомени  в прегръдката на лятното слънце. Сънят бягаше от уморените мисли на старицата и се протягаше като дворна котка в аромата на диви петунии. Колкото красиво бе морето от бели, розови и лилави цветчета около постройката, толкова по-смразяващо болезнена бе грозотата й. С излющена мазилка, счупени прозорци и прогнили парапети на балкона, тя приличаше на  ранен инвалид от войната на времето, което бяха зарязали на произвола на съдбата. Продължение

Градче на име Мендосино

Стоях на стълбите пред болницата и гледах снега. До стълбището имаше градинка с тенекиено павилионче за кафе. Отпред на циментовата площадка беше изнесена масичка с два стола. Снежинките падаха върху цимента и се топяха. Лекарите ми бяха забранили кафето. „Никакво кафе”, каза ми доктор Пенков. „Никакво кафе, никакви цигари и никакъв алкохол. Говоря сериозно.” Отидох, взех си едно кафе и седнах на влажния стол. Продължение

В търсене на призрачните села

Бяха изминали две години и десет месеца или точно 1035 дни от първото ми докосване до най-югоизточната част на Родопите. 1035 дни, в които преосмислих доста неща. 1035 дни, в които не намерих покой. 1035 нощи, в които ми се присънваха изумрудено зелените гънки на Родопа, сънувах песента на щурците и чувах въздишките на старите дъбове. 1035 безсънни нощи, в които долавях далечния вой на зурлата и глухото думкане на тъпана от разказите на местните. Дни и нощи, в които бях в непрестанен плен на мистерията на този край. Нощи и  дни, които се сливаха и се размиваха. Дни, в които бях като в транс. Нощи, в които се събуждах облян в пот от сънища и спомени.

Продължение

Ванга и ние

След като автобусът се отдели от асфалтовия път, туристът ни водач включи микрофона и започна да разказва, грижливо запомнените от многобройните му пътувания истории за местността.

– Двата хълма, процепени от реката, към които отиваме, са останките от древния вулкан Кожух. Местността е по-известна като Рупите и в нея пророчицата Ванга е имала ясновидските си способности.

Продължение

Зарко

- Зарко! Зарко! – тревожен глас разкъса тишината.

Сепнах се и се ослушах. Гласът отново прозвуча – напрегнат, истеричен:

- Зарко…

По калдъръма пробягаха ситни стъпки. Вятърът връхлетя откъм брега, иззвънтя в стъклото и изду пердето.

Излязох на балкона. Гъсти облаци пълзяха по небето, през натежалите им от мрак тела прозираше луната, в далечината чернееше морето. Смокинята в двора поклащаше широките си клони и разиграваше неспокойни сенки по земята. Вятърът ме обля с хлад и заглуши забързаните стъпки.

Продължение

Джеймс Камерън на 60 години

Не крия, че това е любимият ми режисьор.

Следя развитието му повече от 30 години, израснал съм с филмите му, с неговата страст към откривателството, към морските екпедиции, към изследване тайните на океанското дъно и преосмислянето на познати катастрофи и трагедии.

Знам, че е канадец, роден на 16 август 1954 г. в Капускасинг, Онтарио.

Открих, че на 17 години синът на инженерa се прехвърля в САЩ, завършва физика в Калифорнийския държавен университет, но след дипломирането си кара камион и е артдиректор и надзорник на продукцията на Роджър Кормън „Отвъд звездната битка”(1980).

Продължение

Бялата гардения

На всеки рожден ден след 12-та ми година получавах по една бяла гардения от анонимен изпращач. Към нея никога нямаше нито картичка, нито бележка, а от цветарския магазин нищо не можеха да кажат, защото поръчката винаги бе плащана в брой. След известно време се отказах от издирването на изпращача. Просто се наслаждавах на красотата и на омайния аромат на това вълшебно, съвършено бяло цвете, сгушено в гънките на меката розова хартия.

Продължение

Раждането на Васил Левски

 

Слънцето бавно се движеше по хребета на планината и неговите последни гроздове топлина полепваха по зидовете и калдаръмите на Карлово. Майсторите заключваха дюкяните и песента на чекръците постепенно заглъхваше с настъпващата вечерна  хладина.Черковната камбана пак удари на умряло.

Продължение

Юли не идва

Тревата беше дълбока, мокра като дъно на блато, тежка, но Сима не й обръщаше никакво внимание. Той беше тук, Симеон. Бяха млади и амбициозни, двама голтаци от малак град – панелни блокове с празни апартаменти и вторник – пазарен ден. Бяха заковани тук, в полето, където бензинът миришеше на глог и дрян от селата. А светът беше широк и нито Сима, нито Симеон нямаше да видят нищо от изгревите му, ако пръстите им сраснеха, ако дните им останеха да чакат тук като възли по стара, изтъняла от лятото връв. И двамата разбираха, че трябва да бягат един от друг, от тая дълбока, прекрасна като кръвта им трева. Тя беше навсякъде. Нямаше ги градините, нито ягодите, нито малините, нито бостана с домати – само плевел и дъжд – затова дишаха заедно. Майката на Симо разправяше, че дори бебешките им колички били все една до друга.

Продължение

Черни приказки

- Деди, помниш ли, като бях малка как ми разказваше приказки?

– Да, моето момиче! Как се сети за това?

– Днес от сутринта се хиля без причина на всичко. Ще ми разкажеш ли нещо тъжно, че да дойда малко на себе си?

– Има ли нещо по-хубаво от това, да се смееш?

– Зарежи ги тия клишета! Хиля се като луда, затова ми разкажи някоя разтърсваща история, от която да ми настръхне косата! Само да е истинска! Да е много хард и адски черна!

– Страшните истории винаги са истински! Това, което животът ни поднася, понякога е по-черно дори от смъртта!

Продължение

Интервю на Наталия Николаева с Марион Колева

Общуването с Марион Колева е приятно, непосредствено, зареждащо и пълноценно. Тя е мислеща и креативна личност, фин и търсещ дух, лишен от суета.

Дали ще ни поведе из градините на Юмико, през срещата с Карлос Фуентес или през калейдоскопичния образ на Каракас и Южна Африка, Марион е увлекателен разказвач и емоционален, обаятелен спътник. Този път темите на нашия разговор с моята събеседничка кръжат около емигрантството, номадския начин на живот, пътуването и завръщането. Продължение

Къде да ида?

На изтерзаните жители от град Мизия

Тая вечер, на Цвета и беше някак много тъжно и самотно. Преди няколко месеца бе починала майка и. Вярно е, че беше много болна, но загубата на родител винаги разтърсва, колкото и да сме подготвени за нея.

Ето, прихлупваше здрач. Дъждът вече трети ден не спираше да вали. Това лято беше като никое от по-предишните – дъжд, дъжд, кал… Корените на доматите в градината изгниха от влага. На всичко отгоре, в дъжда се примеси някаква кисела съставка, която изгори листата на асмата и на дърветата. Отчаяние и покруса налегнаха самотната жена. Смеските за кокошките свършваха и трябваше да иде и купи нови. Но къде ти, с тая мижава пенсия, за какво по-напред? Продължение

Вълкът

Като дете дядо ми често разказваше приказки или разни истории, които сполучливо съчиняваше или беше чул от други хора. Запомнил съм една, която по онова време ме беше силно впечатлила. И досега я помня, като ярък пример на човешкото геройство и твърдост. Ще се опитам да предам думите му, а ако не успея, то моля да ме извините, защото доста години минаха от тогава.

Той започваше своите разкази бавно, замислено, с кадифен, благ глас. Пъстрите му зелени очи се заглеждаха някъде далеч, сякаш отвъд времето и пространството. Забравяше, че има слушател край себе си и разказваше, разказваше, докато историята добиеше своя логичен завършек. Продължение

Горчивината на сладките череши

С умиление си спомням годините на моето детство. Бяха трудни години, гладни, изпълнени с много емоции и невероятно красиви моменти. Казват, че първите седем години на човека са най-важните за възпитанието му. Мъчех се да си ги спомня онези мои първи моменти от възпитанието и откривах почти избледнели от времето, но вълнуващи събития, които огрени в светлината на днешния ми поглед не изглеждаха нещо, кой знае какво.

Тогава обаче, те искряха в яркия, млад, душевен огън на пробуждащото ми се съзнание като нещо непознато и шокиращо, защото именно те бяха първите, неизживените досега и непознати изненади на заобикалящия ме свят. Кой ли от нас не ги е изпитал? Кой ли не е изплакал първите си сълзи от бодливите методи на възпитанието? Продължение

Туист агейн

Да си спомним,

чудесното изпълнение,

на Чъби Чекър!

Пролетта на шейсет и първа беше твърде влажна. Снегът току-що се беше стопил и краката ни шляпаха в рядката кал на прокопаната улица, но кой ти гледаше тогава калта. Бащата на Мишока си беше дошъл от Куба и той от немай-къде, за да се изфука, покани бандата у тях, за да я почерпи с така дефицитните и скъпи, за онова време, шоколадови бонбони, “Пияни вишни”. За да ме разберете по-добре, ще обясня, че “бандата” бяхме една сюрия хлапетии, всичките между пет и дванайсет години, половината от които, по стечение на мизерните обстоятелства, живееха в една малка триетажна кооперация. Тя имаше само два входа, прилежно означени с емайлирани табелки. Във вход – “А”, натъпкани по две семейства в апартамент, живееше беднотията, тоест аз, Гаргата, Свинята, Пилето, Цуци, Кева, Маца, Жоката и Пиньов. В другия вход – “Б”, живееше “буржоазията”. Там апартаментите бяха по-големи и обитаващите ги, бяха по-заможни. Говореше се, че всичките били репресирани. Имаше бивши партизани, бивши ятаци, все големи партийци и все със скрити пищови по стаите, но с етикета, “врагове на народа”. Тоя етикет се лепваше, ако си бил в партизанската чета на Горуня, тоест най-върлия враг на Живков. Продължение