РАЗКАЗИТЕ

9. След преживени подобни трусове е трудно да се допусне, че е възможно ново възраждане, че Яна Язова ще има желание да пише и да търси друг тип творческа реализация.

Оказва се, че тя може. Само изключително устойчив, твърд и упорит характер като нея е в състояние да излезе от пепелта като птицата Феникс. При това с ясното съзнание, че писането е безнадеждна работа, че публикации няма да има. И след като през 1959 г. е загубила майка и съпруг.

Дядо Георги пристъпваше бавно. Идеше от горния край на улицата. Поспираше и се взираше в жената седяща, самотно на пейката. Вървеше към нея. Знаеше коя е, баба Екатерина – неговата връстница и изгора от младини.

Преди години беше залуднал по нея. Тя го знаеше, но незнайно защо не му обръщаше внимание. Всичко стана след един неин поглед. Омая го, омагьоса го с усмивката си. Остави го да тича като пале след нея. Получаваше писмата му, отваряше ги, четеше, а после се усмихваше загадъчно и ги скъсваше. Беше много млада, мургава красавица, своенравна, затворена. Събираше заплатите си и после ходеше на екскурзии. Това й бе любимо желание, да ходи на екскурзии. Колегите в службата, където работеше, не я обичаха, но не я и мразеха - съжаляваха я, както се съжалява объркан в живота човек.

Огромната й глава се подаде от бърлогата. Големите й кръгли очи се втренчиха в мен. Бях я открил. Или тя - мен. Наддаде яростен рев и с няколко бързи скока скъси разстоянието помежду ни наполовина...

Всичко започна единадесет дни по - рано, когато Христо ми се обади и ми каза, че случайно открил дупка в скалите. Дупка, която очевидно бе подготвяна за зимна бърлога на средноголяма мечка. Искаше да я разгледаме по-подробно.

Речено - сторено. Взехме раниците и потеглихме към мястото, чиито координати той бе запаметил в GPS-а си. Умишлено няма да споменавам къде точно се намира то, тъй като любопитни хора има много на този свят, а не всеки е добросъвестен. Първоначално потеглихме по маркирана пътека, но след около 15 минути се отклонихме от нея. Теренът бе изключително тежък за придвижване. Наклонът от над 55 градуса се допълваше от падналите дървета по целия склон, вероятно поради старост и гниене или поради смерч, вилнял тук преди година - две. Нормални хора май не минаваха оттук. Може би горският минаваше веднъж на две години с цел маркиране на дървета за сеч, и толкоз.

Бързият от София е като часовник – винаги пристига с десет минути закъснение. Чудя се, защо не променят разписанието, та хората да знаят кога да го чакат. Да, ама той пак ще закъснява и така – докато извъртят часовника, казва Арам, комшията. Арам ми е комшия по сергия – вляво от мен, скрит зад окачени блузи, пуловери и бельо, той заявява присъствието си само с глас. Но пък какъв глас! Навремето кандидатства в музикалното училище и за малко да го приемат... но това е друга история. Вдясно, облегнат на своята количка, потропвайки с щипката, с която вади кренвиршите от тенджерата, мазно се хили Мангала. Не е лош човек Мангала, само дето като види някоя по-засукана булка и зяпва – аха да му падне ченето в тенджерата. Между тях съм аз. Продавам вестници –  вече трета година – след като се пенсионирах.

Острият къс скала, наречен кой знае от кого „Чепкалото”, стърчеше самотно в равнината, а зад него червено-мораво догаряше слънцето. Дядо Цвятко погледна към долния вратник. По това време трябваше да се приберат козите. До миналата година в селото имаше козар, който ги пасеше. С последния сняг в края на зимата кучешка глутница го разкъса и вече никой не се нае да върши тази работа. Сега стадото си ходеше само, предвождано от пръча Мигльо. Сутрин излизаха по едно и също време, през деня пасяха Бог знае къде, а привечер огласяха селото с провлаченото си – Меееее! – и връщаха усещането за живота, който си бе вече отишъл от тук.

Тая вечер ми се обади старият ми приятел, Карсимир Бачков. Каза ми няколко думи с които ме удиви и просълзи: „Искам, приятел, да посветя едно есе на майка ти. Не я познавам, но познавам теб и затова го приеми, моля те!”

Майка ми почина преди 20-на дни и Краси се чудеше как да ме утеши. Беше намерил подходящото за него средство – своята лична творба, посветена на своята майка.

Благодаря му за този негов жест! Много му благодаря! Предлагам го на вашето внимание с болка и уважение към чувствата му!

Алекс Болдин

[19:46:23]

Всяка пролет, като вземе някой лев от рентата на четирите и останали декара земя, майка ми си приготвя дърва за следващата зима. Тази пролет тя гледа на всичко с безразличие и без да се замисли, ми даде скромните си средства, за да купя нещо на децата. На въпроса ми как ще купуваме дърва, тя отвръща: - „Лесна работа!” Работата обаче съвсем не е лесна, защото дървата, както и тока,  бензина, и храните скочиха двойно. Разбирам, че тя май пак е видяла нещо в бъдещето, което на мен както винаги ми е убягнало. Така, седя един ден пред нея, гледам ръцете и, слушам загрижения  както винаги глас и с болка схващам, че съм още млад и зелен, независимо, че съм прехвърлил петдесетте. Укорите, с които отдавна съм свикнал и на които вече дори не обръщам внимание, внезапно добиват друг смисъл. Всяка нейна дума е вярна, а тя е повтаряла тези думи може би стотици пъти до сега. Излиза, че съм я слушал, без да чуя какво ми е казвала. Господи, какъв глупчо съм бил толкова много години! Горката ми майка!

Има едно много приятно заведение, в което да изпиеш кафето си е цяло удоволствие. Това не е поради добрия интериор, впрочем, той си беше наистина красив и предразполагащ, а поради факта, че можеш да срещнеш стари и добри приятели. Можеш да си кажеш някоя и друга приказка, която в края на краищата ти прави деня приятен и поносим.

Моя милост ходеше там само в съботните дни, защото тогава смогваше да намери свободно време и си позволи да опита любимата си освежаваща напитка, приготвена с вкус и мерак.

Знаех, че там ще срещна и Дончо, моят набор и сладкодумец. В заведението го познават. Само един негов жест е достатъчен, за да му донесат специално приготвеното кафе, с подсладител и много сметана.